Нашата стая

Как си представям нашата стая?
В леглото - дантелена пряспа,
а до прозореца скрина потаен
с бельото на нашите ласки.

И там върху него царски се вие
с хурчица спомен преде тя
бяла прекрасна, дар - орхидея
наднича навън през пердето.

А над леглото в царствена поза
гледа Мадам Помпадур
в рокля богата в пепелно розово...
Две рози за абажур...

И гардеробът - пълен със спомени -
обиколил е света.
И затова той е толкоз огромен -
побира се целия свят.

Как си педставям нашата стая?
Разказвах, но спускам завеси.
Нататък е свято, нататък е раят,
нататък е обич и песен...

Двете лица на душата ми

Понякога съм листче на мимоза.
Не ме докосвай ти със груби пръсти.
Листенцата ще свивам...ще умра...
И другата душа, душа на роза
подобно щит около мене ще възкръсне.

А, знаеш, тя показва  и бодли,
с които може да се отбранява,
когато някой, ей така я нарани.
Макар и от любов, ще те боли
и после свойте белези оставя.

Затуй, недей посяга към цветята.
Бъди ми слънцето, дъжда и вятъра,
навяващ върху мене нежни пръски.
Но никога недей да бъдеш буря
с онези груби и порочни пръсти.

Общо минало

Едно прозорче свети тази вечер.
Но тук. Там, в миналото ни е тъмно.
До него, от безкрайност по-далече
е пътят, и минава през отвъдното.
Назад летя по пътища неведоми
и крадешком в прозорчето надничам.
А там сме - ти, детето, аз, наведени,
смирено за молитва коленичали.
И виждам друга аз да шета в кухнята -
да меси хляб, да готви гозби коледни,
а после в детското гласче се вслушах
за щедростта на Бога как се моли...

Побързах да си тръгна. Загорча ми.
Прозорчето угасна изведнъж.
Аз пак прекрачих тези разстояния,
и пак съм тук, при втория си мъж.
От миналото - плевели високи
сърцето ми одраскаха с бодили.
Следите ми от кръв са черни локви,
но в спомените свидни, няма милост...
В домът ти днес прозорчето пак свети,
но ти си сам, там, някъде отвъд.
А аз оставам, за да плащам греховете
към теб, във днешното, ми аз, във плът.

Само в моя малък свят

Аз вървя през студения град
в черно шалче от мисли потънала -
колко много душите болят
във приятелства щом са се лъгали.

Прекосявам безлюден площад,
а прозорците спускат пердета.
Във сумрака, примрели от глад
бягат гладните сенки на  псета.

Търсиш обич, но нея я няма
сред човешките завист и злоба.
Те не слагат на масата хляба,
нито носят дървата за огъня...

Влизам вкъщи и на закачалка
хвърлям шала със мислите черни,
а ръчичка протяга се малка
и потъвам в очичките верни...

И забравям, че съм наранена.
У дома съм при мойте Слънца.
Аз за тях съм им цяла Вселена.
Те за мене са всичко в света.

И запява пак славей в душата
зад вратата ми здраво заключена.
Злите, там, са далеч в тъмнината -
черни сенки на виещи кучета.