Там, на тъмния бряг свечерени
чакат лодки свой пътник, с лодкаря
да запали с дъха си фенера,
да отплават натам към безкрая...
Аз вървя край морето понякога
и така ми се иска да скоча.
Знам, ръка ще протегне лодкаря
и с фенерчето пътя ще сочи.
Но се сепвам от мисъл такава,
че съм нужна. И друга ръка,
някой в този миг с обич подава
и ме дръпва далеч от брега
и от мислите черни и грозни,
и ми шепне " Докато си жив,
дотогава е всичко възможно.
Над земята светът е красив.
Твойта лодка е там, в твоя час.
Никой няма да седне във нея -
нито той, нито тя, нито аз...
Казва Друг докога ще живееш.
А когато часът ти удари
и Бог гръмне за тебе със "Стига"
дано този миг теб да завари
записан в добрата Му книга.
И тогава спокоен тръгни
сред безбройните други фенери.
Ще отвори Бог свойте врати
И любовта Му ще те намери. "
Няма коментари:
Публикуване на коментар