Какво са 20 години

Колко много са двайсет години
за остатък от моя живот?!
Да пораснеш ти - втори мой, сине
и да знаеш да виеш гнездо,
и морето как се разлива
в дън душа, за любов зажадняла.
Днес си малък. Вълни от молива
се разливат в покривката бяла...

Колко малко са двайсет години -
скъпи перли на моята младост.
В тях отгледах те - първи мой, сине.
Ти бе първата майчина радост.
Да летиш от гнездо се научи...
Не море, прелетя океани...
Но от теб да дочакам и внуче
днес е моето скромно желание.
Ето, вече си имаш любима,
а аз вярвам във твойта любов...

Ах, какво са двайсет години?!
Синовете на моя живот!

Не съм ли вече твоя?!

Не съм ли вече твоя пред света?!
Доволно грешен свят, за да ни съди?
Отдавна и интриги не плетат,
суровият им делник ги пропъди.

В детето ни, не сме ли вече женени?
Нали зове теб "тате", а мен "мамо"?
Не сме ли ние в неговите вени,
не е ли то дете, дете на двама ни?

Не лягаме ли в общото легло,
не е ли покрива един, един и хляба
и не една ли е горката ни любов,
и кредита, и мъничкото радост...

Не искам да заставаш на колене,
не искам дълго репетираните думи.
Пред Бога искам да повикаш мене,
за да не съм една от всички блудни.

Романтика недей да търсиш в дните,
достойната за този миг, съдба.
А простичко и кратко ме попитай
и аз ще ти отвърна просто - ДА!

Мечта

Мечтаех за полянка с маргаритки,
за дом, отпред със цъфнали цветя,
за две очички малки, любопитни -
най-свидните очички на света.

И беше тя най-смелата мечта,
но днес детенце по тревата тича
след топката в лехата със цветя...
Навярно Господ много ме обича!

Сега мечтая да го видя мъж
преди последната частица време
от мене да измие кротък дъжд
и Бог последния ми дъх отнеме.

Мечтата, всъщност беше и молитва,
изтръгната от търсеща душа.
Мечтаех си, дори не те попитах...
Но вече зная, ти какво мечта.

Роден за обич

Родила съм те, сине, на света
със болка, за любов съм те родила.
Едно от най-красивите цветя
за тебе да разцъфне, като свила.

Със нежност цял живот да те дарява
и да ти гука в тебе загорчи ли.
Приятелите да те изоставят,
до тебе да остане тя, за сила.

И малки пиленца да ти роди.
В дома ти, смях от радост да ечи.
Да скачат те по твоите гърди.
Щастливи да са бащини очи.

За обич, сине, аз съм те родила.
Възпитах те и ти така да любиш.
Цвете си избра. Но най-красивото.
Пази го сине, да не го изгубиш!

Друг казва до кога ще живееш

Там, на тъмния бряг свечерени
чакат лодки свой пътник, с лодкаря
да запали с дъха си фенера,
да отплават натам към безкрая...

Аз вървя край морето понякога
и така ми се иска да скоча.
Знам, ръка ще протегне лодкаря
и с фенерчето пътя ще сочи.

Но се сепвам от мисъл такава,
че съм нужна. И друга ръка,
някой в този миг с обич подава
и ме дръпва далеч от брега

и от мислите черни и грозни,
и ми шепне " Докато си жив,
дотогава е всичко възможно.
Над земята светът е красив.

Твойта лодка е там, в твоя час.
Никой няма да седне във нея -
нито той, нито тя, нито аз...
Казва Друг докога ще живееш.

А когато часът ти удари
и Бог гръмне за тебе със "Стига"
дано този миг теб да завари
записан в добрата Му книга.

И тогава спокоен тръгни
сред безбройните други фенери.
Ще отвори Бог свойте врати
И любовта Му ще те намери. "

Думите мълчание

Накажи ме с обич, с думи бели,
думите, с които ще се любим,
шепота на нежната постеля,
глъхнещи в екстаза ни безумен...

Накажи ме с думите на прошка -
живи въглени за съвестта.
На ревера ще ги нося като брошка,
да не ги забравям до смъртта...

Даже с думи казани във гняв,
накажи ме с думи в ярост дива.
Аз мога да ги преобърна в смях
и вечерта ни пак ще е красива...

Накажи ме с думи на раздяла.
Зная, че ще плача, ще тъжа.
Но, когато се почувствам цяла,
силна, пак напред ще продължа.

Но никога недей да ме наказваш
със думи от пустинни разстояния.
Няма по-убийствено и страшно
от думите, заместени с мълчание!

Стихове подходящи за любов

Щом стихът не е спорен
със лют червен пипер,
тогава да си поговорим
за черния хайвер,
засукани спагети,
шампанско и гурме,
пекарната "Марети"
бейкроузи де пече...
А лютеница селска
си ходи със ракийка,
със топъл хляб, омесен 
с мерак от баба Сийка.
Изплела си жилетка
и за мъжа-чорапи. 
Тя знае сложни плетки
и за модерни шапки.
Но, край, за нея стига!
Че е наред дантелата,
"сърнешкото месце" -
мацето в постелята
с гореща гръд, сърце...
Тъй харно ли е Ринго?
Дори почти долавям
хихикането "Бинго!
Та аз съм много палав!"
А лютеница лапа
само Бай ти Ганя
заврял глава в долапа,
като свиня в копаня..
А вий вино разлейте...
Нататък е излишно.
Любов във изобилие
куплети ще изписват...

Парченце детски свят

Играчката ти счупих, сине,
и сякаш счупих твоя свят,
на хиляди парченца сини
разпръснах твоя детски смях.

Виновна съм пред тебе, мами.
Но мама беше изморена.
А ти си малък за признание.
Ще разбереш след много време.

Душичката ти днеска плаче.
Недей, че натъжаваш мама.
Ще купя новичка игрчка,
но точно тази ще я няма.

И Дядо Коледа дочул е
от много, мноооого отдалече
и под елхата ще остави друга.
Аз няма да ги чупя вече...
 
Обещавам мъничко детенце
в миговете сини да е светло,
да сбирам аз парченце по парченце
пъзела на твойто свидно детство.

Нашата стая

Как си представям нашата стая?
В леглото - дантелена пряспа,
а до прозореца скрина потаен
с бельото на нашите ласки.

И там върху него царски се вие
с хурчица спомен преде тя
бяла прекрасна, дар - орхидея
наднича навън през пердето.

А над леглото в царствена поза
гледа Мадам Помпадур
в рокля богата в пепелно розово...
Две рози за абажур...

И гардеробът - пълен със спомени -
обиколил е света.
И затова той е толкоз огромен -
побира се целия свят.

Как си педставям нашата стая?
Разказвах, но спускам завеси.
Нататък е свято, нататък е раят,
нататък е обич и песен...

Двете лица на душата ми

Понякога съм листче на мимоза.
Не ме докосвай ти със груби пръсти.
Листенцата ще свивам...ще умра...
И другата душа, душа на роза
подобно щит около мене ще възкръсне.

А, знаеш, тя показва  и бодли,
с които може да се отбранява,
когато някой, ей така я нарани.
Макар и от любов, ще те боли
и после свойте белези оставя.

Затуй, недей посяга към цветята.
Бъди ми слънцето, дъжда и вятъра,
навяващ върху мене нежни пръски.
Но никога недей да бъдеш буря
с онези груби и порочни пръсти.

Общо минало

Едно прозорче свети тази вечер.
Но тук. Там, в миналото ни е тъмно.
До него, от безкрайност по-далече
е пътят, и минава през отвъдното.
Назад летя по пътища неведоми
и крадешком в прозорчето надничам.
А там сме - ти, детето, аз, наведени,
смирено за молитва коленичали.
И виждам друга аз да шета в кухнята -
да меси хляб, да готви гозби коледни,
а после в детското гласче се вслушах
за щедростта на Бога как се моли...

Побързах да си тръгна. Загорча ми.
Прозорчето угасна изведнъж.
Аз пак прекрачих тези разстояния,
и пак съм тук, при втория си мъж.
От миналото - плевели високи
сърцето ми одраскаха с бодили.
Следите ми от кръв са черни локви,
но в спомените свидни, няма милост...
В домът ти днес прозорчето пак свети,
но ти си сам, там, някъде отвъд.
А аз оставам, за да плащам греховете
към теб, във днешното, ми аз, във плът.

Само в моя малък свят

Аз вървя през студения град
в черно шалче от мисли потънала -
колко много душите болят
във приятелства щом са се лъгали.

Прекосявам безлюден площад,
а прозорците спускат пердета.
Във сумрака, примрели от глад
бягат гладните сенки на  псета.

Търсиш обич, но нея я няма
сред човешките завист и злоба.
Те не слагат на масата хляба,
нито носят дървата за огъня...

Влизам вкъщи и на закачалка
хвърлям шала със мислите черни,
а ръчичка протяга се малка
и потъвам в очичките верни...

И забравям, че съм наранена.
У дома съм при мойте Слънца.
Аз за тях съм им цяла Вселена.
Те за мене са всичко в света.

И запява пак славей в душата
зад вратата ми здраво заключена.
Злите, там, са далеч в тъмнината -
черни сенки на виещи кучета.